Вашата оценка
Господар и ратай
Автор: Лев Н. Толстой
Издателство: Омофор
Брой стр.: 107
Формат: 20/12/1 см
Тегло: 0.120
Цена: 9.50 лв. (при поръчка през сайта 5% отстъпка)
10.00 лв. (корична цена)
Година: 2020 г.
ISBN: 978-954-2972-77-8
Код: 204220
Анотация:
Творбата на Лев Николаевич Толстой „Господар и ратай“ е отпечатана за
първи път в списание „Северный вестникъ“, № 3 (март) 1895 г.: Журналъ литературно-научный и политическiй, Санкт-Петербург. Разрешена за печат от цензурата – 26 февруари 1895 г. В раздел I от съдържанието на броя (с. 137–175) е със заглавие „Хозяинъ и работникъ“ и е определена като „повесть гр. Л. Н. Толстого“. Езикът е руски, с предреформената ортография.
Едновременно разказът се печата и в Москва – от издателство
„Посредник“, с което Толстой има взаимоотношения; излиза също и в том XIV на издаваните от София А. Толстая, съпругата на Лев Толстой,
„Сочинения Л. Н. Толстого“.
За чест на българската следосвобожденска литература и книжнина, още в същата 1895 година тази творба на Толстой е преведена и отпечатана в списание „ИСКРА, всѣкимѣсечно научно-литературно и общественно списание“, в книжка Х, излизащо в Шумен от май 1888 г., печатница „Искра“, в началото отбелязана като „Типографията на СпасъПоповъ“.
Списанието се старае да подражава на „Северный вестникъ“ не само по
профила си, а и по съдържанието, та дори и по шрифтовата орнаментика
и подредба на заглавните букви на „Искра“ в първата и втората
годишнина. Редактор и издател е В. Юрдановъ, зад което скромно
съкращение стои видният литератор, преводач, директор на Народната
библиотека в София, съставител на известната антология „Българска
белетристика“ (1922), на сборници, автор на книги и др. – Велико
Йорданов.
Българският превод от 1895 г. е направен от Велико Йорданов под
псевдоним: превел В. Върбевъ. Езикът, естествено, днес стои архаично, правописът е старият с ятовата гласна ѣ-двойно, с краесловните ерове ъ и ь; преводът е изпъстрен с източнобългарски диалектизми и звучи в характерната за епохата словесност. И тук, както и в руското списание творбата на Толстой „Господар и ратай“, с която бива запознат българският читател в края на деветнадесети век, е наречена „повесть от графа Л. Н. Толстой, „Господарь и работникъ“, на с. 385 в книжка Х (с продължение в поредните броеве) на списание „Искра“.
През 1928 г. „Господар и ратай“ излиза на български език в една книга заедно с друга повест на Толстой – „Смъртта на Иван Илич“, от издателство „Възраждане“ в София, в превод на Йордан Ковачев.
Настоящият нов превод на „Господар и ратай“, осъществен от издателство
„Омофор“, приемаме да наричаме новела – жанр, който стои еднакво
удобно и уместно между дългия разказ и кратката повест.
В „Господар и ратай“ Лев Николаевич Толстой разказва за двама души,
богат стопанин, господар, и неговия ратай, работник за всичко, които
пътуват през полето в ранната зима, след Никулден, с шейна; тръгват на
свечеряване за съседно село, озовават се в снежна буря, в страшна непрогледна виелица; изгубват се сред зимното поле. През нощта господарят Василий Андреич изоставя спътника си, ратая Никита, за да спасява себе си; но и сам не може да се избави… Озовал се в смъртна опасност, пред лицето на смъртта, той преосмисля живота си…
В биографията на Лев Николаевич Толстой от Павел И. Бирюков (т. III, Госиздат, М., 1922) пише, че идеята за „Господар и ратай“ възниква у Толстой през зимата на 1892–93 година, когато той организирал събирането на помощи за гладуващите селяни в Рязанска губерния.
Толстой пребивавал в село Бегичовка, Данковска околия. Зимата била с необичайно силни студове и виелици. Толстой чувал местни хора да разказват случки за замръзнали и затрупани със сняг пътници. Веднъж и самият той се изгубил по време на снежна буря… Стопанката в Бегичовка
Е. И. Раевская описала този случай в спомените си така: „Един ден
узнаваме ние, че той тръгнал във фъртуната; и все още го нямаше.
Изплашихме се ужасно и пратихме нашия Алексей Конов, ловджия, да го
търси; той имаше и кучета; познаваше всяко дере, всеки храсталак, а и си
беше луда глава, готов и в огъня да влезе… Алексей хукна с шейната;
открил графа да си пробива път пешком през снежното поле, конят му
избягал. Алексей намерил коня, качил графа в шейната; и го докара…“.
Този спомен се отнася към 15 февруари 1892 година. Някои от тези (и други) преживявания на автора ще открием едва ли не дословно в
преживелиците на главния герой на новелата – Василий Брехунов.
За първи път Толстой споменава за „Господар и ратай“ в дневника си в
бележка от 6 септември 1894 година: „Сутринта в леглото… обмислих
много жив художествен разказ за един господар и неговия ратай“.
Най-вероятно тогава ще е бил набелязан първият най-бегъл конспект на творбата. На другия ден съобщава на София Андреевна, че е започнал да пише разказа. И макар че го дава на Татяна Лвовна за преписване, Толстой първоначално не одобрява ръкописа. Прави редица поправки, но все е недоволен: „Стана прилично по художественост, но по съдържание е още слабо… Не е добре. Липсва характер и на единия, и на другия. Вече зная какво трябва да се направи“. Работи усилено. На 12 януари 1895 г. Татяна Лвовна пише в писмо до майка си: „Папа е бодър и здрав, завършва повестта си“.
Лев Толстой праща ръкописа в „Северный вестник“; всъпровождащото
писмо настоява за поправки и да му се върнат коректурите, за да ги
прегледа. Не бил сигурен какво се е получило, макар че го бил писал с
голямо удоволствие. И че няма да се обиди, ако не го одобрят за
отпечатване. До последно написаното не му харесва.
След поне три последователни редакции, с многобройни поправки,
дописвания, добавки, на 5 март 1895 г. новелата „Господар и ратай“ е
отпечатана в списание „Северный вестникъ“. Едновременно с Петербург, излиза и в Москва, пусната от фирмата „Посредник“ в две издания: от по 15 и по 20 копейки, и през първите четири дни са разпродадени 15-те
хиляди екземпляра. На 9 март фирмата пуска и тъй нареченото народно издание на „Господар и ратай“ на цена 3 копейки. Ръкописът за „Посредник“ е безвъзмезден, без хонорар за Толстой (което ще бъде повод за поредни негодувания и раздори в многолюдното му семейство).
Няколко думи за Лев Толстой и Ясна поляна
Каквото и да се каже за Лев Николаевич Толстой: като за гениален художник на словото, като за мощен промислител на живота и смъртта, като за неусмирим ум и душа, вълнуваща се като бурен океан, като за реалист и утопист, роб на идеите си, моралист, като за вярващ и неверник – каквото и да се каже за Толстой, то би било мигом отнесено от вихрите на епохата и от бурите на размирния му и посвоему трагически живот, ако човек не се потопи в световете и многолюдието на творбите му… Защото
всичко описано, обрисувано, разказано, излагано в пространни диалози, задавано като въпроси, налагано като възгледи, отстоявано като морални императиви – всичко е дълбоко лично преживяно от автора на творбите, почувствано, видяно, изпитано, вдълбано като бразда от плуг в ума му и впротиворечивостите му. В душевната му и телесно могъща ковачница. А тя е работила неуморно в търсене на смисъла и преустройството към добро на живота и на света.
Толстой споделя в бележниците си, че е искал и да вярва в бог, който да осигурява на хората земно щастие, спокоен живот на село, труд, реколта, любов – неща, които и на самия него са му били жизненонеобходими.
Вярата и неверието – според негови думи в писмо до жена му – живеели в
душата му като котка и куче в един килер, а по-късно – като две мечки в една бърлога… (според Виктор Шкловски, „Лев Толстой“, С., 1987).
Много обичал да язди. Наслаждавал се на ездата. „Крамской казва, че
Толстой на кон е най-красивият мъж, когото е виждал“… Яздел с часове,
стремглаво, по десет-петнадесет версти, прехвърлял стръмни дерета,
конят му прескачал ручеи… Наоколо дъбове, трепетлики, липи, брези,
кленове, ясени, извисявали се нагоре, и там, в небето, клоните им били разперени като зелени облаци над стара Русия… Горите около Ясна
поляна.
Много обичал Ясна поляна. През зимните месеци семейство Толстой
живеело в къща в Москва. През останалото време в имението в Ясна
поляна. „Ясна поляна…, ясенската къща ми е скъпа заради спомените.“
Навярно и заради младостта. Към края на живота си Толстой ще има много причини да я намрази и да иска да се махне. „Да бягам, трябва да бягам…“, което и прави в последните дни от живота си.
Лев Николаевич и Ясна поляна са едно и също. За Толстой имението Ясна поляна е умален образ на цялата непоклатима за него Стара Русия. И на дълбоката, като корените на дъбовете, древност и обич към Русия.
И в България има Ясна поляна, някъде из странджанските предели; а край варненското езеро – и Казашка махала: помня от младостта си съвсем истинските мужици с русоляви дълги бради и препасани с връв рубашки, как дърпаха рибарските мрежи из обраслите с папур плитчини на езерото…; какво е днес, не зная.
Може само да се копнее по съновидната представа за вековната далечност на Толстоевата Ясна поляна.
Всичко е дълбоко лично преживяно
А животът и среброто на руския деветнадесети век блести с тържествена матова красота, със сложните и противоречиви интелигентски движения, войни (Толстой се е сражавал в Кримската война), идеали, достолепие, безмерен разкош, крепостничество, глад и ужасяваща нищета, с носталгичния уют на стара Русия, но и смъртното наказание, и
непроходимите през дъждовните пролети пътища…; и с всички
обществени, интелектуални, нравствени, религиозни тежнения; и първата Руска революция от 1905 година… Всичко това не са просто нахвърлени исторически ескизи.
Всичко това, и разбира се, много повече, е дълбоко преминало през
живота и неизтощимите лутания на Толстой мислителя, моралиста,
художника, труженика, утописта; Л. И. Шестов го нарича философ par
excellenceзаради откровенията му за живота и за смъртта, които не са само теоретическа рефлексия, а са потвърдени от начина му на живот. От възхода и световната известност на писателя – през всичките му
разногласия с държава и власт – до забрана на книгите му и отлъчване от Църквата. До разрив със собственото му семейство, до пълна покруса, самотност и отчаяние. „Да бягам, трябва да бягам.“ До бягство и бездомна смърт в една безприютно малка железопътна гара сред снеговете и виелиците на Южна Русия.
Било е началото на зимата, 7/20 ноември 1910 година.
Малко преди зимния Никулден.
Дивото черно биле
По Никулден животът се смирява, уталожва се някак. Прибира се в
одаята, на топло, край напалената висока зидана печка, край самовара, да
преживее дълбоката зима. Въздухът е изтънял, прозрачен е. Тънкият
мирис на студ и сняг прорязва издишаната пара. Небето се е наклонило до
хоризонта. Зимната нощ ще падне неусетно.
Само Василий Андреевич Брехунов, по звание търговец от втора гилдия, се
е стегнал и няма търпение да тръгне на път. Неговата стихия е работата,
търговията, сделките, придобиването на още и още. Василий Андреич
бърза, ще купува Горячкинската гора.
В новелата „Господар и ратай“ помешчикът, господарят – хозяин – е
образ-тип, обобщение на самодоволство от всичко, което му принадлежи,
което върши, на тщеславие, страст към печелене, гордост от мисълта за
собствената значимост, а още и работливост, охота за работа. (Бях чела
някъде, че ако непрестанно се затрупваме с работа, с някакво действане, с
някакви „дела“, за да не мислим за греховете си, а и за смъртта – това
нито ни оправдава, нито спасява, делата и работата не са упование; а
другаде: че още приживе плявата на делата ни трябва да бъде
разпръсвана и изтиквана към краищата на гумното…)
Василий Андреич до последно, до самото му вътрешно преобръщане, ще
разчита на своята работливост и самодоволство.
Сюжетът върви плавно, подобно дирите от плазовете на малката шейна с
двамата пътуващи мъже, а снегът веднага засипва следите; напрежението
е положено някак вътрешно, подмолно, под белотата на снежното поле, в
началото дори недоловимо: никулденският празник в енорията, заетостта
на Василий Андреич, който, освен че е търговец и човек волеви и
хитроумен, е и църковен епитроп и ковчежник на църковните пари,
отговорен за молебена и свещите, за почерпването и изпращането на
гостите и роднините в превалящия зимен ден… Авторът някак внезапно
ще го потопи в неочаквани ситуации. И в самота. В безизходност. Ще
изгуби пътя.
Нали самият Толстой много обичал да язди, стремглаво, ненаситно, и
познавал цялата околност, всеки овраг, храсталак, пътека, ручей… – нима
и героят му Василий Андреич не е част от тази стремглавост; нали е
господарят, познаващ околността на имотите си; нали конят му го беше
откарал до Пашутино за половин час – как сега изгуби всички пътища и
ориентири в празничната вечер и се озова сам, безпомощен и уплашен
сред бушуващата зимна стихия?
В очакване на въжделените очертания на Горячкинската кория, погледът
на Василий Андреич все стига до „нещо чернеещо се“, привижда му се
нещо да чернее в невидимата далечина: а, това вече сигурно ще е гората!,
– ала не, то е или обрулен клон, внезапен синор, измръзнали бурени,
ланшни картофени стебла, или чужд стобор, или унило шумящи върби. И
вездесъщият, преследващ го като привидение, безмилостно огъван от
вятъра, внезапно щръкващ изсред бялото на снега, чернеещ се и
внушаващ страх силует на дивия пелин! Чернобыльник, черното биле,
дивото биле, горчивата билка, отровната! Какво става? Преди не го е
плашела с нищо, защо сега навред изскача пред него и тръпки го побиват?
От студ или от страх трепери Василий Андреич?
Светът на Василий Андреич ще се пропука. Под железния покрив на
неговата неуязвимост ще се промъкнат недопустими досега съмнения и
въпроси: Защо ли ми трябваше сега тази гора, и бездруго работа дал
Господ?… Как ли щеше да е по-добре?… Защо ли не останах да
пренощувам у Тарас?… Де да знаех?…
Страхът е пролазил като ледени тръпки по гърба. Студът, пронизващите
сърцето страховити шумове, безкрайно дългата нощ сред преспите вече не
са в полето, а са вътре в душата на останалия сам и безпомощен човек,
сам като онзи блъскан от вятъра сух див пелин. – Онова диво черно-биле,
което уж бегло прошумява няколко пъти през повествованието, Толстой е
натоварил със смислова власт и образност на страха-демон, който напада,
обсебва и постепенно надделява над горделивото равновесие в душата на
Василий Андреич. Най-сетне, омаломощено и самотно, сърцето ще се
смекчи, сълзи ще избликнат, душата ще олекне.
И съвсем накрая, обезсилен и вече някак отстранен от себе си, той „…не
може да проумее защо онзи човек, когото наричаха Василий Брехунов, се
е занимавал с всичко това, с което се е занимавал. Не е ли знаел каква е
работата? – Не, не е знаел, както сега аз знам, вече безпогрешно“.
Метафората на зимата
Цялото реалистично и детайлно изрисувано разказване в новелата бихме
нарекли живописно, ако не беше строго графично: бяло и черно. С
плуващата пред погледа „колоритност“ на бялото и с миражните силуети
на „чернеещото се“ черно. Единственият ярък цвят в новелата е червената
рубашка на младия Петруха, веселия внук в голямото семейство на
Тарасовия дом, който с трогателна неточност рецитира Пушкиновото
стихотворение „Зимна вечер“ и сякаш „пре-кроява“ и предсказва
случващото се с пътниците в бялата пустош на нощта.
Друг цвят няма.
(Впрочем нарисуваното в новелата сфумато, атмосферата на зимната нощ,
колоритът, звуците и шумовете всред снежната тишина са достойни за
цялостен трактат.)
Зимната виелица е преживяна метафора.
Като че ли не Василий Андреич, а зимата е главният персонаж в новелата.
Зимната нощ (ако за малко излезем встрани от авторовите мотиви) е образ
на човешката безпътица и на неведението на човека, който живее без
Бога. Зимата, белият мрак, вледеняването ще пречисти, ще „дестилира“
душата, ще претопи товара на греховете, душата ще се събере в себе си,
ще се вслуша в себе си, и ако усети боязън и тъга – о, това вече може да е
нечутият и неизразим копнеж по Бога. И тогава с готовност и лекота
душата ще се отзове трогнато: „Ида, ида…“.
Накрая, между живота и смъртта, на онази ефирна като ангелски летеж
межда между тук и Отвъд, между земната долина и горното Отечество,
между чезнещата от съзнанието реалност и едва просветващото Вѝдение –
отговорът на нашия Василий Андреич се бе събрал само в две думи: „Сега
знам“.
Какво и колко знае душата на Василий Андреич – оставаме да мислим.
Това е бил мигът на преобръщането. Надяваме се и ни се иска да бъде. А
как е всъщност? – „ние всички скоро ще узнаем“ – с които думи Толстой
завършва повествованието си.
’
първи път в списание „Северный вестникъ“, № 3 (март) 1895 г.: Журналъ литературно-научный и политическiй, Санкт-Петербург. Разрешена за печат от цензурата – 26 февруари 1895 г. В раздел I от съдържанието на броя (с. 137–175) е със заглавие „Хозяинъ и работникъ“ и е определена като „повесть гр. Л. Н. Толстого“. Езикът е руски, с предреформената ортография.
Едновременно разказът се печата и в Москва – от издателство
„Посредник“, с което Толстой има взаимоотношения; излиза също и в том XIV на издаваните от София А. Толстая, съпругата на Лев Толстой,
„Сочинения Л. Н. Толстого“.
За чест на българската следосвобожденска литература и книжнина, още в същата 1895 година тази творба на Толстой е преведена и отпечатана в списание „ИСКРА, всѣкимѣсечно научно-литературно и общественно списание“, в книжка Х, излизащо в Шумен от май 1888 г., печатница „Искра“, в началото отбелязана като „Типографията на СпасъПоповъ“.
Списанието се старае да подражава на „Северный вестникъ“ не само по
профила си, а и по съдържанието, та дори и по шрифтовата орнаментика
и подредба на заглавните букви на „Искра“ в първата и втората
годишнина. Редактор и издател е В. Юрдановъ, зад което скромно
съкращение стои видният литератор, преводач, директор на Народната
библиотека в София, съставител на известната антология „Българска
белетристика“ (1922), на сборници, автор на книги и др. – Велико
Йорданов.
Българският превод от 1895 г. е направен от Велико Йорданов под
псевдоним: превел В. Върбевъ. Езикът, естествено, днес стои архаично, правописът е старият с ятовата гласна ѣ-двойно, с краесловните ерове ъ и ь; преводът е изпъстрен с източнобългарски диалектизми и звучи в характерната за епохата словесност. И тук, както и в руското списание творбата на Толстой „Господар и ратай“, с която бива запознат българският читател в края на деветнадесети век, е наречена „повесть от графа Л. Н. Толстой, „Господарь и работникъ“, на с. 385 в книжка Х (с продължение в поредните броеве) на списание „Искра“.
През 1928 г. „Господар и ратай“ излиза на български език в една книга заедно с друга повест на Толстой – „Смъртта на Иван Илич“, от издателство „Възраждане“ в София, в превод на Йордан Ковачев.
Настоящият нов превод на „Господар и ратай“, осъществен от издателство
„Омофор“, приемаме да наричаме новела – жанр, който стои еднакво
удобно и уместно между дългия разказ и кратката повест.
В „Господар и ратай“ Лев Николаевич Толстой разказва за двама души,
богат стопанин, господар, и неговия ратай, работник за всичко, които
пътуват през полето в ранната зима, след Никулден, с шейна; тръгват на
свечеряване за съседно село, озовават се в снежна буря, в страшна непрогледна виелица; изгубват се сред зимното поле. През нощта господарят Василий Андреич изоставя спътника си, ратая Никита, за да спасява себе си; но и сам не може да се избави… Озовал се в смъртна опасност, пред лицето на смъртта, той преосмисля живота си…
В биографията на Лев Николаевич Толстой от Павел И. Бирюков (т. III, Госиздат, М., 1922) пише, че идеята за „Господар и ратай“ възниква у Толстой през зимата на 1892–93 година, когато той организирал събирането на помощи за гладуващите селяни в Рязанска губерния.
Толстой пребивавал в село Бегичовка, Данковска околия. Зимата била с необичайно силни студове и виелици. Толстой чувал местни хора да разказват случки за замръзнали и затрупани със сняг пътници. Веднъж и самият той се изгубил по време на снежна буря… Стопанката в Бегичовка
Е. И. Раевская описала този случай в спомените си така: „Един ден
узнаваме ние, че той тръгнал във фъртуната; и все още го нямаше.
Изплашихме се ужасно и пратихме нашия Алексей Конов, ловджия, да го
търси; той имаше и кучета; познаваше всяко дере, всеки храсталак, а и си
беше луда глава, готов и в огъня да влезе… Алексей хукна с шейната;
открил графа да си пробива път пешком през снежното поле, конят му
избягал. Алексей намерил коня, качил графа в шейната; и го докара…“.
Този спомен се отнася към 15 февруари 1892 година. Някои от тези (и други) преживявания на автора ще открием едва ли не дословно в
преживелиците на главния герой на новелата – Василий Брехунов.
За първи път Толстой споменава за „Господар и ратай“ в дневника си в
бележка от 6 септември 1894 година: „Сутринта в леглото… обмислих
много жив художествен разказ за един господар и неговия ратай“.
Най-вероятно тогава ще е бил набелязан първият най-бегъл конспект на творбата. На другия ден съобщава на София Андреевна, че е започнал да пише разказа. И макар че го дава на Татяна Лвовна за преписване, Толстой първоначално не одобрява ръкописа. Прави редица поправки, но все е недоволен: „Стана прилично по художественост, но по съдържание е още слабо… Не е добре. Липсва характер и на единия, и на другия. Вече зная какво трябва да се направи“. Работи усилено. На 12 януари 1895 г. Татяна Лвовна пише в писмо до майка си: „Папа е бодър и здрав, завършва повестта си“.
Лев Толстой праща ръкописа в „Северный вестник“; всъпровождащото
писмо настоява за поправки и да му се върнат коректурите, за да ги
прегледа. Не бил сигурен какво се е получило, макар че го бил писал с
голямо удоволствие. И че няма да се обиди, ако не го одобрят за
отпечатване. До последно написаното не му харесва.
След поне три последователни редакции, с многобройни поправки,
дописвания, добавки, на 5 март 1895 г. новелата „Господар и ратай“ е
отпечатана в списание „Северный вестникъ“. Едновременно с Петербург, излиза и в Москва, пусната от фирмата „Посредник“ в две издания: от по 15 и по 20 копейки, и през първите четири дни са разпродадени 15-те
хиляди екземпляра. На 9 март фирмата пуска и тъй нареченото народно издание на „Господар и ратай“ на цена 3 копейки. Ръкописът за „Посредник“ е безвъзмезден, без хонорар за Толстой (което ще бъде повод за поредни негодувания и раздори в многолюдното му семейство).
Няколко думи за Лев Толстой и Ясна поляна
Каквото и да се каже за Лев Николаевич Толстой: като за гениален художник на словото, като за мощен промислител на живота и смъртта, като за неусмирим ум и душа, вълнуваща се като бурен океан, като за реалист и утопист, роб на идеите си, моралист, като за вярващ и неверник – каквото и да се каже за Толстой, то би било мигом отнесено от вихрите на епохата и от бурите на размирния му и посвоему трагически живот, ако човек не се потопи в световете и многолюдието на творбите му… Защото
всичко описано, обрисувано, разказано, излагано в пространни диалози, задавано като въпроси, налагано като възгледи, отстоявано като морални императиви – всичко е дълбоко лично преживяно от автора на творбите, почувствано, видяно, изпитано, вдълбано като бразда от плуг в ума му и впротиворечивостите му. В душевната му и телесно могъща ковачница. А тя е работила неуморно в търсене на смисъла и преустройството към добро на живота и на света.
Толстой споделя в бележниците си, че е искал и да вярва в бог, който да осигурява на хората земно щастие, спокоен живот на село, труд, реколта, любов – неща, които и на самия него са му били жизненонеобходими.
Вярата и неверието – според негови думи в писмо до жена му – живеели в
душата му като котка и куче в един килер, а по-късно – като две мечки в една бърлога… (според Виктор Шкловски, „Лев Толстой“, С., 1987).
Много обичал да язди. Наслаждавал се на ездата. „Крамской казва, че
Толстой на кон е най-красивият мъж, когото е виждал“… Яздел с часове,
стремглаво, по десет-петнадесет версти, прехвърлял стръмни дерета,
конят му прескачал ручеи… Наоколо дъбове, трепетлики, липи, брези,
кленове, ясени, извисявали се нагоре, и там, в небето, клоните им били разперени като зелени облаци над стара Русия… Горите около Ясна
поляна.
Много обичал Ясна поляна. През зимните месеци семейство Толстой
живеело в къща в Москва. През останалото време в имението в Ясна
поляна. „Ясна поляна…, ясенската къща ми е скъпа заради спомените.“
Навярно и заради младостта. Към края на живота си Толстой ще има много причини да я намрази и да иска да се махне. „Да бягам, трябва да бягам…“, което и прави в последните дни от живота си.
Лев Николаевич и Ясна поляна са едно и също. За Толстой имението Ясна поляна е умален образ на цялата непоклатима за него Стара Русия. И на дълбоката, като корените на дъбовете, древност и обич към Русия.
И в България има Ясна поляна, някъде из странджанските предели; а край варненското езеро – и Казашка махала: помня от младостта си съвсем истинските мужици с русоляви дълги бради и препасани с връв рубашки, как дърпаха рибарските мрежи из обраслите с папур плитчини на езерото…; какво е днес, не зная.
Може само да се копнее по съновидната представа за вековната далечност на Толстоевата Ясна поляна.
Всичко е дълбоко лично преживяно
А животът и среброто на руския деветнадесети век блести с тържествена матова красота, със сложните и противоречиви интелигентски движения, войни (Толстой се е сражавал в Кримската война), идеали, достолепие, безмерен разкош, крепостничество, глад и ужасяваща нищета, с носталгичния уют на стара Русия, но и смъртното наказание, и
непроходимите през дъждовните пролети пътища…; и с всички
обществени, интелектуални, нравствени, религиозни тежнения; и първата Руска революция от 1905 година… Всичко това не са просто нахвърлени исторически ескизи.
Всичко това, и разбира се, много повече, е дълбоко преминало през
живота и неизтощимите лутания на Толстой мислителя, моралиста,
художника, труженика, утописта; Л. И. Шестов го нарича философ par
excellenceзаради откровенията му за живота и за смъртта, които не са само теоретическа рефлексия, а са потвърдени от начина му на живот. От възхода и световната известност на писателя – през всичките му
разногласия с държава и власт – до забрана на книгите му и отлъчване от Църквата. До разрив със собственото му семейство, до пълна покруса, самотност и отчаяние. „Да бягам, трябва да бягам.“ До бягство и бездомна смърт в една безприютно малка железопътна гара сред снеговете и виелиците на Южна Русия.
Било е началото на зимата, 7/20 ноември 1910 година.
Малко преди зимния Никулден.
Дивото черно биле
По Никулден животът се смирява, уталожва се някак. Прибира се в
одаята, на топло, край напалената висока зидана печка, край самовара, да
преживее дълбоката зима. Въздухът е изтънял, прозрачен е. Тънкият
мирис на студ и сняг прорязва издишаната пара. Небето се е наклонило до
хоризонта. Зимната нощ ще падне неусетно.
Само Василий Андреевич Брехунов, по звание търговец от втора гилдия, се
е стегнал и няма търпение да тръгне на път. Неговата стихия е работата,
търговията, сделките, придобиването на още и още. Василий Андреич
бърза, ще купува Горячкинската гора.
В новелата „Господар и ратай“ помешчикът, господарят – хозяин – е
образ-тип, обобщение на самодоволство от всичко, което му принадлежи,
което върши, на тщеславие, страст към печелене, гордост от мисълта за
собствената значимост, а още и работливост, охота за работа. (Бях чела
някъде, че ако непрестанно се затрупваме с работа, с някакво действане, с
някакви „дела“, за да не мислим за греховете си, а и за смъртта – това
нито ни оправдава, нито спасява, делата и работата не са упование; а
другаде: че още приживе плявата на делата ни трябва да бъде
разпръсвана и изтиквана към краищата на гумното…)
Василий Андреич до последно, до самото му вътрешно преобръщане, ще
разчита на своята работливост и самодоволство.
Сюжетът върви плавно, подобно дирите от плазовете на малката шейна с
двамата пътуващи мъже, а снегът веднага засипва следите; напрежението
е положено някак вътрешно, подмолно, под белотата на снежното поле, в
началото дори недоловимо: никулденският празник в енорията, заетостта
на Василий Андреич, който, освен че е търговец и човек волеви и
хитроумен, е и църковен епитроп и ковчежник на църковните пари,
отговорен за молебена и свещите, за почерпването и изпращането на
гостите и роднините в превалящия зимен ден… Авторът някак внезапно
ще го потопи в неочаквани ситуации. И в самота. В безизходност. Ще
изгуби пътя.
Нали самият Толстой много обичал да язди, стремглаво, ненаситно, и
познавал цялата околност, всеки овраг, храсталак, пътека, ручей… – нима
и героят му Василий Андреич не е част от тази стремглавост; нали е
господарят, познаващ околността на имотите си; нали конят му го беше
откарал до Пашутино за половин час – как сега изгуби всички пътища и
ориентири в празничната вечер и се озова сам, безпомощен и уплашен
сред бушуващата зимна стихия?
В очакване на въжделените очертания на Горячкинската кория, погледът
на Василий Андреич все стига до „нещо чернеещо се“, привижда му се
нещо да чернее в невидимата далечина: а, това вече сигурно ще е гората!,
– ала не, то е или обрулен клон, внезапен синор, измръзнали бурени,
ланшни картофени стебла, или чужд стобор, или унило шумящи върби. И
вездесъщият, преследващ го като привидение, безмилостно огъван от
вятъра, внезапно щръкващ изсред бялото на снега, чернеещ се и
внушаващ страх силует на дивия пелин! Чернобыльник, черното биле,
дивото биле, горчивата билка, отровната! Какво става? Преди не го е
плашела с нищо, защо сега навред изскача пред него и тръпки го побиват?
От студ или от страх трепери Василий Андреич?
Светът на Василий Андреич ще се пропука. Под железния покрив на
неговата неуязвимост ще се промъкнат недопустими досега съмнения и
въпроси: Защо ли ми трябваше сега тази гора, и бездруго работа дал
Господ?… Как ли щеше да е по-добре?… Защо ли не останах да
пренощувам у Тарас?… Де да знаех?…
Страхът е пролазил като ледени тръпки по гърба. Студът, пронизващите
сърцето страховити шумове, безкрайно дългата нощ сред преспите вече не
са в полето, а са вътре в душата на останалия сам и безпомощен човек,
сам като онзи блъскан от вятъра сух див пелин. – Онова диво черно-биле,
което уж бегло прошумява няколко пъти през повествованието, Толстой е
натоварил със смислова власт и образност на страха-демон, който напада,
обсебва и постепенно надделява над горделивото равновесие в душата на
Василий Андреич. Най-сетне, омаломощено и самотно, сърцето ще се
смекчи, сълзи ще избликнат, душата ще олекне.
И съвсем накрая, обезсилен и вече някак отстранен от себе си, той „…не
може да проумее защо онзи човек, когото наричаха Василий Брехунов, се
е занимавал с всичко това, с което се е занимавал. Не е ли знаел каква е
работата? – Не, не е знаел, както сега аз знам, вече безпогрешно“.
Метафората на зимата
Цялото реалистично и детайлно изрисувано разказване в новелата бихме
нарекли живописно, ако не беше строго графично: бяло и черно. С
плуващата пред погледа „колоритност“ на бялото и с миражните силуети
на „чернеещото се“ черно. Единственият ярък цвят в новелата е червената
рубашка на младия Петруха, веселия внук в голямото семейство на
Тарасовия дом, който с трогателна неточност рецитира Пушкиновото
стихотворение „Зимна вечер“ и сякаш „пре-кроява“ и предсказва
случващото се с пътниците в бялата пустош на нощта.
Друг цвят няма.
(Впрочем нарисуваното в новелата сфумато, атмосферата на зимната нощ,
колоритът, звуците и шумовете всред снежната тишина са достойни за
цялостен трактат.)
Зимната виелица е преживяна метафора.
Като че ли не Василий Андреич, а зимата е главният персонаж в новелата.
Зимната нощ (ако за малко излезем встрани от авторовите мотиви) е образ
на човешката безпътица и на неведението на човека, който живее без
Бога. Зимата, белият мрак, вледеняването ще пречисти, ще „дестилира“
душата, ще претопи товара на греховете, душата ще се събере в себе си,
ще се вслуша в себе си, и ако усети боязън и тъга – о, това вече може да е
нечутият и неизразим копнеж по Бога. И тогава с готовност и лекота
душата ще се отзове трогнато: „Ида, ида…“.
Накрая, между живота и смъртта, на онази ефирна като ангелски летеж
межда между тук и Отвъд, между земната долина и горното Отечество,
между чезнещата от съзнанието реалност и едва просветващото Вѝдение –
отговорът на нашия Василий Андреич се бе събрал само в две думи: „Сега
знам“.
Какво и колко знае душата на Василий Андреич – оставаме да мислим.
Това е бил мигът на преобръщането. Надяваме се и ни се иска да бъде. А
как е всъщност? – „ние всички скоро ще узнаем“ – с които думи Толстой
завършва повествованието си.
’
Етикети
Свързани продукти
Новини
28 Март 2024 г.
Християнско изкуство или християнство в изкуството?
Музика 02 април 2024, зала ВЕРЕН
Книжарница ВЕРЕН ви кани на 2 април 2024 (вторник) от 18.30 часа в залата при книжарница ВЕРЕН на четвъртата среща от поредицата
Християнско изкуство или християнство в изкуството? Музика
Организатор е Сдру...
08 Март 2024 г.
Библейските послания в съвременния дигитален свят. Представяне на романа "Реална виртуалност"
На 26 Март (вторник) 2024 г. книжарница ВЕРЕН ви кани в 18.30 ч. в залата при книжарницата на среща-разговор: БИБЛЕЙСКИТЕ ПОСЛАНИЯ В СЪВРЕМЕНИЯ ДИГИТАЛЕН СВЯТ. Ще представим един дебютен и съвсем наскоро изд...
03 Март 2024 г.
Променено работно време на книжарница ВЕРЕН
По повод Националният празник на България 3 март книжарница ВЕРЕН няма да работи на 4 март, (понеделник) 2024 г.
Всички поръчки направени на 3 и 4 март през сайта veren.bg ще бъдат обработени на 5 март 2024 г.
Честит п...
14 Февруари 2024 г.
Изработваме индивидуални работни календари за 2024
Копирният център при книжарница ВЕРЕН предла изработката на единични бройки работни стенни календари за 2024 година с 1 тяло с от една до четири глави със снимки, пожелания или стихове от Библията избрани от клиента....
12 Февруари 2024 г.
Нови награди в рубриката "Библейски тестове" в сайта на ВЕРЕН
Рубриката БИБЛЕЙСКИ ТЕСТОВЕ в сайта на книжарница ВЕРЕН е с нова серия награди от днес, 12 Февруари 2024 г. Те очакват своите читатели, събрали достатъчно верни отговори носещи точки, за всяка от тях.
Важно е да ...
22 Януари 2024 г.
Променено работно време на книжарница ВЕРЕН 23 01 2024
Поради инвентаризация на 23 януари 2024 г (вторник) книжарница ВЕРЕН няма да работи с клиенти.
Всички поръчки направени през сайта на книжарницата ще бъдат обслужени нормално.
Съжаляваме за причиненото неудобство и бла...
Препоръчваме да прочетете
статии по актуални теми и събития
Библейски тестове
реши тестове, събери точки, спечели книги
Представяне на "Антология на християнската поезия", Гринуич център, март 2023
Рождество Христово в книжарница ВЕРЕН
В навечерието на Рождество Христово във ВЕРЕН
Запознанство с Библията, поредица от 9 книги на Библията всяка с кратки обяснения в текста
Запознанство с Библията. Представяне на поредицата и среща с приятели.
Февруари 2020, зала ВЕРЕН