Апокрифите - какво знаем за тях?

Източноправославните, римокатолическите и протестантските изследователи на Библията са единодушни за двадесет и седемте книги на новозаветния канон, подредени общо взето в един същ ред, със същите 260 глави. Ситуацията при Стария Завет (СЗ) в Библията обаче е малко по-сложна.

Протестантите и евреите са единодушни за съдържанието на СЗ, но източноправославните и римокатолиците приемат още няколко еврейски исторически и поетични книги, които те наричат „девтероканонични“ (от гр. – вторичен канон), а протестантите и евреите наричат „апокрифни“ (от гр. – скрит).

Тридесет и деветте книги на СЗ в съвременния превод на крал Джеймс, Новото издание на превода на крал Джеймс и други точни протестантски версии се състоят от точно същите текстове като двадесет и четирите книги на еврейската Библия. Разликата в броя им се дължи на няколко комбинации в еврейските издания. Там например шестте книги на Царете и Летописите се считат за три книги, а малките пророци се разглеждат като една книга, наричана „Книгата на дванадесетте“.

Евреите са писали и много други религиозни книги, които не са считали за боговдъхновени и авторитетни. Някои от тях, като например Първа и Втора Макавейска, са ценни от гледна точка на историята между двата завета. За други, като „Бел и змея“, е необходим само един внимателен прочит, за да се види тяхната неканоничност.

Най-ненадеждните от тези книги са наречени псевдепиграфи (от гр. – лъжливи писания), а по-сериозните – апокрифи.
Някои древни евреи и християни, и особено египетските гностици, са приемали по-широк канон, включващ и някои от тези книги.
Когато библейският учен св. Йероним трябвало да преведе апокрифните книги на латински по поръчение на римския епископ Дамас, той го направил против волята си. Причината била, че той добре познавал оригиналния еврейски текст и знаел, че тези книги не са автентична част от еврейския канон. И така, въпреки че Йероним разпознавал техния (в най-добрия случай) вторичен статус, той превел тези книги за латинската Вулгата.

Днес те присъстват в римокатолическите версии като Новата Американска Библия и Ерусалимската Библия и обикновено в такива икуменически версии като Новата Английска Библия, Ревизираната Английска Библия и Новата Ревизирана Стандартна версия.
Даже Римокатолическата църква не е признавала официално апокрифите за канонични до времето на Контрареформацията (ХVI в.). Една от причините, поради които Ватиканът признал тези книги, била, че в тях могат да се открият някои от неговите учения, като например молитвите за мъртвите. В действителност апокрифите са предимно еврейска литература и история и не са пряко свързани с християнската доктрина. Макар че не са боговдъхновени, някои от тези книги заслужават внимание от културна и историческа гледна точка и си струва да бъдат прочетени, след като човек вече има ясно разбиране за боговдъхновените книги на еврейския канон.



Тексът е от Коментар към Стария Завет, У.Макдоналд, том 1.