Защо постим?

В живота ни има важни моменти. От тях зависи много, понякога дори живот или смърт. Събитията ни притискат и трябва да вземем решение. Може би сме
изправени пред катастрофа, зло, смърт. В повечето от тези ситуации има нещо общо, и то е много страшно – неизвесността. Не можем да видим бъдещето, не
можем да предвидим последствията, не знаем как да постъпим. Също толкова страшно е и чувството на безпомощност. Нещото, което ни връхлита, е голямо,
силно, далеч надхвърлящо ума и възможностите ни. Тогава от устата ни се изтръгва вопъл на отчаяние, вик за помощ. Искаме да изразим колко важно е за нас
това, което ни вълнува в момента. Често е свързано с отношенията ни с други хора. Независимо колко сме силни, какви възможности имаме – всеки рано или
късно попада в такава ситуация.



И тогава нашата собствена сила не може да ни помогне. Опираме до силата на духа, а не до материалните възможности (мускули, пари и пр.). Наскоро гледах
случайно един епизод на „Фермата“по БТВ, в който участниците трябваше да ядат люти чушки – да сдъвчат и глътнат една по една от люти по-люти чушки.
Победата спечелиха не по-силните мускули, а по-спокойният и силен дух. Ясно е, че духът действа по-силно от физическите усилия. Обаче и тук има
разграничение. Откъде черпим духовни сили? От самите себе си, или от нещо външно, абсолютно, по-висше от нас? Това е основната разлика в духовността
на съвременното човечество. Едни вярват в себе си, в собствената си вътрешна сила, а други – в съществуването на външен помощник, от когото могат да
почерпят сила.



Аз лично принадлежа към втората категория. От множество наблюдения съм се убедил, че силата, която мога да почерпя от външния духовен източник, е
несравнима с моята собствена. Кои са тези наблюдения?



Първото е наблюдението на творението, което обитаваме. Дали е сътворено преди няколко хиляди или преди няколко десетки хиляди, или преди милиони, или
преди милиарди години, ми се струва без значение. Ясно е, че е сътворено, „направено“. Зад него ясно прозира един много по-висш от нас интелект. И този
интелект няма нищо общо със слепите сили на „Природата“. Той е Личност и неговият почерк ясно личи навсякъде. Вижте красотата в привидния хаос,
хармонията на цветовете, съвършения баланс на енергията и веществата, гениалната простота на генетичния код, уникалното устройство на живите организми
– цялото им безкрайно разнообразие е изградено от само 20 аминокиселини!



Второто, и най-важното за мен, е че тази Личност ми е помагала многократно – на мен лично, на моята личност! Превждала ме е през опасности, и то смъртни,
изцелявала ме е, когато лекарите не са имали повече възможности. Но най-важното – давала ми е мир и спокойствие на сърцето. Дори в безнадеждни
ситуации.


Какво е необходимо, за да ти помогне някой? Разбира се, има и изключения, но общо взето трябва да ти е познат, близък. Трябва и да се обърнеш към него
и да го помолиш (макар че и тук има изключения). Аз лично предпочитам да разчитам на сигурното, а не да се надявам на случайните изключения. Веднъж
помолих тази висша Личност за помощ, без още да я познавам. Тогава Тя, или по-точно казано Той, ми спаси живота. След това ми беше ясно, че най-малкото,
което мога да направя, е да се поинтересувам от Него, да поискам да се запозная с Него. Намерих книгата, която Го описва. От нея разбрах много неща за
Него. С изненада разбрах, че мога да рзговарям с Него. Започнах редовно да се срещам с Него, сутрин рано, и това се оказа най-важното нещо в живота ми.
Той ми откри как е направил земята, как е направил нас, хората. Откри ми и проблемите между нас и Него. Стана ми ясно какво ни е разделяло досега.
Всъщност аз Го бях игнорирал. Бях живял, все едно Него го няма. А и досега по-голямата част от човечеството живее така.



И тогава направих нещо много просто, което се оказа достатъчно, за да премахне проблема между нас. Поисках му прошка. И Той ми прости. Прие ме и ми
обеща, че след смъртта ми ще живея вечно при Него. Така да се каже, помирихме се, сприятелихме се. Сега живеем заедно.



И, обратно на темата – вече се познаваме и аз винаги мога да поискам нещо от Него. Дали при болест или друг тежък проблем, няма значение. Той наистина
може да ми помогне. И колкото е по-важен за мен проблемът, толкова по-настойчиво го моля. Тогава се отказвам от разни обичайни житейски неща,
например ядене, пиене, сън. С това не се опитвам да натрупам някакви „заслуги“ пред Него, това не е възможно. Искам само да изразя, че проблемът ми е
много, много важен. И надеждата ми е само и единствено в Него.



Отказването от такива житейски неща не е лесно. За мен най-трудното е яденето. Има обаче и други неща, които са ценни за човека, и от тях също може да се
откаже. Това е описано в Библията и там е наречено „пост“. Смисълът е да поставиш Помощника на първо място в сърцето си. Дали ще го молиш да ти помогне
в болест, старост, безпомощност или каквото и да било друго, не е толкова важно. Той е всемогъщ и може да реши проблема ти. Все пак, Той е сътворил целия
наш свят.



Но Той може и да не разреши проблема ти точно така, както си мислиш или искаш. Той вижда в бъдещето и знае кое е най-доброто решение. На Неговата
мъдрост и любяща грижа може винаги да се разчита.



Критичният въпрос е колко важен е Той лично за теб…