Господар и ратай

Господар и ратай

Автор: Лев Н. Толстой
Издателство: Омофор
Брой стр.: 107
Формат: 20/12/1 см
Тегло: 0.120
Цена: 9.50 лв. (при поръчка през сайта 5% отстъпка)
10.00 лв. (корична цена)
Година: 2020 г.
ISBN: 978-954-2972-77-8
бр

Анотация:

Творбата на Лев Николаевич Толстой „Господар и ратай“ е отпечатана за
първи път в списание „Северный вестникъ“, № 3 (март) 1895 г.: Журналъ
литературно-научный и политическiй, Санкт-Петербург. Разрешена за
печат от цензурата – 26 февруари 1895 г. В раздел I от съдържанието на
броя (с. 137–175) е със заглавие „Хозяинъ и работникъ“ и е определена
като „повесть гр. Л. Н. Толстого“. Езикът е руски, с предреформената
ортография.

Едновременно разказът се печата и в Москва – от издателство
„Посредник“, с което Толстой има взаимоотношения; излиза също и в том
XIV на издаваните от София А. Толстая, съпругата на Лев Толстой,
„Сочинения Л. Н. Толстого“.

За чест на българската следосвобожденска литература и книжнина, още в
същата 1895 година тази творба на Толстой е преведена и отпечатана в
списание „ИСКРА, всѣкимѣсечно научно-литературно и общественно
списание“, в книжка Х, излизащо в Шумен от май 1888 г., печатница
„Искра“, в началото отбелязана като „Типографията на СпасъПоповъ“.
Списанието се старае да подражава на „Северный вестникъ“ не само по
профила си, а и по съдържанието, та дори и по шрифтовата орнаментика
и подредба на заглавните букви на „Искра“ в първата и втората
годишнина. Редактор и издател е В. Юрдановъ, зад което скромно
съкращение стои видният литератор, преводач, директор на Народната
библиотека в София, съставител на известната антология „Българска
белетристика“ (1922), на сборници, автор на книги и др. – Велико
Йорданов.

Българският превод от 1895 г. е направен от Велико Йорданов под
псевдоним: превел В. Върбевъ. Езикът, естествено, днес стои архаично,
правописът е старият с ятовата гласна ѣ-двойно, с краесловните ерове ъ и
ь; преводът е изпъстрен с източнобългарски диалектизми и звучи в
характерната за епохата словесност. И тук, както и в рус­кото списание
творбата на Толстой „Господар и ратай“, с която бива запознат
българският читател в края на деветнадесети век, е наречена „повесть от
графа Л. Н. Толстой, „Господарь и работникъ“, на с. 385 в книжка Х (с
продължение в поредните броеве) на списание „Искра“.

През 1928 г. „Господар и ратай“ излиза на български език в една книга
заедно с друга повест на Толстой – „Смъртта на Иван Илич“, от
издателство „Възраждане“ в София, в превод на Йордан Ковачев.

Настоящият нов превод на „Господар и ратай“, осъществен от издателство
„Омофор“, приемаме да наричаме новела – жанр, който стои еднакво
удобно и уместно между дългия разказ и кратката повест.

В „Господар и ратай“ Лев Николаевич Толстой разказва за двама души,
богат стопанин, господар, и неговия ратай, работник за всичко, които
пътуват през полето в ранната зима, след Никулден, с шейна; тръгват на
свечеряване за съседно село, озовават се в снежна буря, в страшна
непрогледна виелица; изгубват се сред зимното поле. През нощта
господарят Василий Андреич изоставя спътника си, ратая Никита, за да
спасява себе си; но и сам не може да се избави… Озовал се в смъртна
опасност, пред лицето на смъртта, той преосмисля живота си…

В биографията на Лев Николаевич Толстой от Павел И. Бирюков (т. III,
Госиздат, М., 1922) пише, че идеята за „Господар и ратай“ възниква у
Толстой през зимата на 1892–93 година, когато той организирал
събирането на помощи за гладуващите селяни в Рязанска губерния.
Толстой пребивавал в село Бегичовка, Данковска околия. Зимата била с
необичайно силни студове и виелици. Толстой чувал местни хора да
разказват случки за замръзнали и затрупани със сняг пътници. Веднъж и
самият той се изгубил по време на снежна буря… Стопанката в Бегичовка
Е. И. Раевская опи­сала този случай в спомените си така: „Един ден
узнаваме ние, че той тръгнал във фъртуната; и все още го нямаше.
Изплашихме се ужасно и пратихме нашия Алексей Конов, лов­джия, да го
търси; той имаше и кучета; познаваше всяко дере, всеки храсталак, а и си
беше луда глава, готов и в огъня да влезе… Алексей хукна с шейната;
открил графа да си пробива път пешком през снежното поле, конят му
избягал. Алексей намерил коня, качил графа в шейната; и го докара…“.

Този спомен се отнася към 15 февруари 1892 година. Някои от тези (и
други) преживявания на автора ще открием едва ли не дословно в
преживелиците на главния герой на новелата – Василий Брехунов.

За първи път Толстой споменава за „Господар и ратай“ в дневника си в
бележка от 6 септември 1894 година: „Сутринта в леглото… обмислих
много жив художествен разказ за един господар и неговия ратай“.

Най-вероятно тогава ще е бил набелязан първият най-бегъл конспект на
творбата. На другия ден съобщава на София Андреевна, че е започнал да
пише разказа. И макар че го дава на Татяна Лвовна за преписване,
Толстой първоначално не одобрява ръкописа. Прави редица поправки, но
все е недоволен: „Стана прилично по художественост, но по съдържание е
още слабо… Не е добре. Липсва характер и на единия, и на другия. Вече
зная какво трябва да се направи“. Работи усилено. На 12 януари 1895 г.
Татяна Лвовна пише в писмо до майка си: „Папа е бодър и здрав,
завършва повестта си“.

Лев Толстой праща ръкописа в „Северный вестник“; в съпровождащото
писмо настоява за поправки и да му се върнат коректурите, за да ги
прегледа. Не бил сигурен какво се е получило, макар че го бил писал с
голямо удоволствие. И че няма да се обиди, ако не го одобрят за
отпечатване. До последно написаното не му харесва.

След поне три последователни редакции, с многобройни поправки,
дописвания, добавки, на 5 март 1895 г. новелата „Господар и ратай“ е
отпечатана в списание „Северный вестникъ“. Едновременно с Петербург,
излиза и в Москва, пусната от фирмата „Посредник“ в две издания: от по
15 и по 20 копейки, и през първите четири дни са разпродадени 15-те
хиляди екземпляра. На 9 март фирмата пуска и тъй нареченото народно
издание на „Господар и ратай“ на цена 3 копейки. Ръкописът за
„Посредник“ е безвъзмезден, без хонорар за Толстой (което ще бъде повод
за поредни негодувания и раздори в многолюдното му семейство).

Няколко думи за Лев Толстой и Ясна поляна

Каквото и да се каже за Лев Николаевич Толстой: като за гениален
художник на словото, като за мощен промислител на живота и смъртта,
като за неусмирим ум и душа, вълнуваща се като бурен океан, като за
реалист и утопист, роб на идеите си, моралист, като за вярващ и неверник
– каквото и да се каже за Толстой, то би било мигом отнесено от вихрите
на епохата и от бурите на размирния му и посвоему трагически живот, ако
човек не се потопи в световете и многолюдието на творбите му… Защото
всичко описано, обрисувано, разказано, излагано в пространни диалози,
задавано като въпроси, налагано като възгледи, отстоявано като морални
императиви – всичко е дълбоко лично преживяно от автора на творбите,
почувствано, видяно, изпитано, вдълбано като бразда от плуг в ума му и в
противоречивостите му. В душевната му и телесно могъща ковачница. А тя
е работила неуморно в търсене на смисъла и преустройството към добро
на живота и на света.

Толстой споделя в бележниците си, че е искал и да вярва в бог, който да
осигурява на хората земно щастие, спокоен живот на село, труд, реколта,
любов – неща, които и на самия него са му били жизненонеобходими.
Вярата и неверието – според негови думи в писмо до жена му – живеели в
душата му като котка и куче в един килер, а по-късно – като две мечки в
една бърлога… (според Виктор Шкловски, „Лев Толстой“, С., 1987).

Много обичал да язди. Наслаждавал се на ездата. „Крамской казва, че
Толстой на кон е най-красивият мъж, когото е виждал“… Яздел с часове,
стремглаво, по десет-петнадесет версти, прехвърлял стръмни дерета,
конят му прескачал ручеи… Наоколо дъбове, трепетлики, липи, брези,
кленове, ясени, извисявали се нагоре, и там, в небето, клоните им били
разперени като зелени облаци над стара Русия… Горите около Ясна
поляна.

Много обичал Ясна поляна. През зимните месеци семейство Толстой
живеело в къща в Москва. През останалото време в имението в Ясна
поляна. „Ясна поляна…, ясенската къща ми е скъпа заради спомените.“
Навярно и заради младостта. Към края на живота си Толстой ще има много
причини да я намрази и да иска да се махне. „Да бягам, трябва да
бягам…“, което и прави в последните дни от живота си.

Лев Николаевич и Ясна поляна са едно и също. За Толстой имението Ясна
поляна е умален образ на цялата непоклатима за него Стара Русия. И на
дълбоката, като корените на дъбовете, древност и обич към Русия.

И в България има Ясна поляна, някъде из странджанските предели; а край
варненското езеро – и Казашка махала: помня от младостта си съвсем
истинските мужици с русоляви дълги бради и препасани с връв рубашки,
как дърпаха рибарските мрежи из обраслите с папур плитчини на
езерото…; какво е днес, не зная.

Може само да се копнее по съновидната представа за вековната далечност
на Толстоевата Ясна поляна.

Всичко е дълбоко лично преживяно

А животът и среброто на руския деветнадесети век блести с тържествена
матова красота, със сложните и противоречиви интелигентски движения,
войни (Толстой се е сражавал в Кримската война), идеали, достолепие,
безмерен разкош, крепостничество, глад и ужасяваща нищета, с
носталгичния уют на стара Русия, но и смъртното наказание, и
непроходимите през дъждовните пролети пътища…; и с всички
обществени, интелектуални, нравствени, религиозни тежнения; и първата
Руска революция от 1905 година… Всичко това не са просто нахвърлени
исторически ескизи.

Всичко това, и разбира се, много повече, е дълбоко преминало през
живота и неизтощимите лутания на Толстой мислителя, моралиста,
художника, труженика, утописта; Л. И. Шестов го нарича философ par
excellenceзаради откровенията му за живота и за смъртта, които не са само
теоретическа рефлексия, а са потвърдени от начина му на живот. От
възхода и световната известност на писателя – през всичките му
разногласия с държава и власт – до забрана на книгите му и отлъчване от
Църквата. До разрив със собственото му семейство, до пълна покруса,
самотност и отчаяние. „Да бягам, трябва да бягам.“ До бягство и бездомна
смърт в една безприютно малка железопътна гара сред снеговете и
виелиците на Южна Русия.

Било е началото на зимата, 7/20 ноември 1910 година.

Малко преди зимния Никулден.

Дивото черно биле

По Никулден животът се смирява, уталожва се някак. Прибира се в
одаята, на топло, край напалената висока зидана печка, край самовара, да
преживее дълбоката зима. Въздухът е изтънял, прозрачен е. Тънкият
мирис на студ и сняг прорязва издишаната пара. Небето се е наклонило до
хоризонта. Зимната нощ ще падне неусетно.

Само Василий Андреевич Брехунов, по звание търговец от втора гилдия, се
е стегнал и няма търпение да тръгне на път. Неговата стихия е работата,
търговията, сделките, придобиването на още и още. Василий Андреич
бърза, ще купува Горячкинската гора.

В новелата „Господар и ратай“ помешчикът, господарят – хозяин – е
образ-тип, обобщение на самодоволство от всичко, което му принадлежи,
което върши, на тщеславие, страст към печелене, гордост от мисълта за
собствената значимост, а още и работливост, охота за работа. (Бях чела
някъде, че ако непрестанно се затрупваме с работа, с някакво действане, с
някакви „дела“, за да не мислим за греховете си, а и за смъртта – това
нито ни оправдава, нито спасява, делата и работата не са упование; а
другаде: че още приживе плявата на делата ни трябва да бъде
разпръсвана и изтиквана към краищата на гумното…)

Василий Андреич до последно, до самото му вътрешно преобръщане, ще
разчита на своята работливост и самодоволство.

Сюжетът върви плавно, подобно дирите от плазовете на малката шейна с
двамата пътуващи мъже, а снегът веднага засипва следите; напрежението
е положено някак вътрешно, подмолно, под белотата на снежното поле, в
началото дори недоловимо: никулденският празник в енорията, заетостта
на Василий Андреич, който, освен че е търговец и човек волеви и
хитроумен, е и църковен епитроп и ковчежник на църковните пари,
отговорен за молебена и свещите, за почерпването и изпращането на
гостите и роднините в превалящия зимен ден… Авторът някак внезапно
ще го потопи в неочаквани ситуации. И в самота. В безизходност. Ще
изгуби пътя.

Нали самият Толстой много обичал да язди, стремглаво, ненаситно, и
познавал цялата околност, всеки овраг, храсталак, пътека, ручей… – нима
и героят му Василий Андреич не е част от тази стремглавост; нали е
господарят, познаващ околността на имотите си; нали конят му го беше
откарал до Пашутино за половин час – как сега изгуби всички пътища и
ориентири в празничната вечер и се озова сам, безпомощен и уплашен
сред бушуващата зимна стихия?

В очакване на въжделените очертания на Горячкинската кория, погледът
на Василий Андреич все стига до „нещо чернеещо се“, привижда му се
нещо да чернее в невидимата далечина: а, това вече сигурно ще е гората!,
– ала не, то е или обрулен клон, внезапен синор, измръзнали бурени,
ланшни картофени стебла, или чужд стобор, или унило шумящи върби. И
вездесъщият, преследващ го като привидение, безмилостно огъван от
вятъра, внезапно щръкващ изсред бялото на снега, чернеещ се и
внушаващ страх силует на дивия пелин! Чернобыльник, черното биле,
дивото биле, горчивата билка, отровната! Какво става? Преди не го е
плашела с нищо, защо сега навред изскача пред него и тръпки го побиват?
От студ или от страх трепери Василий Андреич?

Светът на Василий Андреич ще се пропука. Под железния покрив на
неговата неуязвимост ще се промъкнат недопустими досега съмнения и
въпроси: Защо ли ми трябваше сега тази гора, и бездруго работа дал
Господ?… Как ли щеше да е по-добре?… Защо ли не останах да
пренощувам у Тарас?… Де да знаех?…

Страхът е пролазил като ледени тръпки по гърба. Студът, пронизващите
сърцето страховити шумове, безкрайно дългата нощ сред преспите вече не
са в полето, а са вътре в душата на останалия сам и безпомощен човек,
сам като онзи блъскан от вятъра сух див пелин. – Онова диво черно-биле,
което уж бегло прошумява няколко пъти през повествованието, Толстой е
натоварил със смислова власт и образност на страха-демон, който напада,
обсебва и постепенно надделява над горделивото равновесие в душата на
Василий Андреич. Най-сетне, омаломощено и самотно, сърцето ще се
смекчи, сълзи ще избликнат, душата ще олекне.

И съвсем накрая, обезсилен и вече някак отстранен от себе си, той „…не
може да проумее защо онзи човек, когото наричаха Василий Брехунов, се
е занимавал с всичко това, с което се е занимавал. Не е ли знаел каква е
работата? – Не, не е знаел, както сега аз знам, вече безпогрешно“.

Метафората на зимата

Цялото реалистично и детайлно изрисувано разказване в новелата бихме
нарекли живописно, ако не беше строго графично: бяло и черно. С
плуващата пред погледа „колоритност“ на бялото и с миражните силуети
на „чернеещото се“ черно. Единственият ярък цвят в новелата е червената
рубашка на младия Петруха, веселия внук в голямото семейство на
Тарасовия дом, който с трогателна неточност рецитира Пушкиновото
стихотворение „Зимна вечер“ и сякаш „пре-кроява“ и предсказва
случващото се с пътниците в бялата пустош на нощта.

Друг цвят няма.

(Впрочем нарисуваното в новелата сфумато, атмосферата на зимната нощ,
колоритът, звуците и шумовете всред снежната тишина са достойни за
цялостен трактат.)

Зимната виелица е преживяна метафора.

Като че ли не Василий Андреич, а зимата е главният персонаж в новелата.
Зимната нощ (ако за малко излезем встрани от авторовите мотиви) е образ
на човешката безпътица и на неведението на човека, който живее без
Бога. Зимата, белият мрак, вледеняването ще пречисти, ще „дестилира“
душата, ще претопи товара на греховете, душата ще се събере в себе си,
ще се вслуша в себе си, и ако усети боязън и тъга – о, това вече може да е
нечутият и неизразим копнеж по Бога. И тогава с готовност и лекота
душата ще се отзове трогнато: „Ида, ида…“.

Накрая, между живота и смъртта, на онази ефирна като ангелски летеж
межда между тук и Отвъд, между земната долина и горното Отечество,
между чезнещата от съзнанието реалност и едва просветващото Вѝдение –
отговорът на нашия Василий Андреич се бе събрал само в две думи: „Сега
знам“.

Какво и колко знае душата на Василий Андреич – оставаме да мислим.
Това е бил мигът на преобръщането. Надяваме се и ни се иска да бъде. А
как е всъщност? – „ние всички скоро ще узнаем“ – с които думи Толстой
завършва повествованието си.


Етикети


Свързани продукти
Новини
Препоръчваме да прочетете
статии по актуални теми и събития
Библейски тестове
реши тестове, събери точки, спечели книги