Любовта към ближните

“Да показват благочестие към домашните си...“ (1. Тимотей 5:4)



Може би сме чували израза „с чужди благ, вкъщи враг“. Той описва ужасната склонност да сме добри и любезни с външните хора, а груби и невнимателни у
дома.

Тази грешка не се ограничава до определена група хора. Младите хора трябва да внимават да я избягват. Толкова е лесно да се представяш като кинозвезда
пред връстниците си, а да бъдеш кошмар за родителите си. Съпрузите могат да представят усмихната фасада пред колегите си, но когато са върнат вкъщи, да
изключат усмивката и да се върнат към обичайното си раздразнително естество. И проповедници понякога блестят на амвона, докато вкъщи са капризни
мърморковци.

Това е една от извратените черти на нашата паднала природа, че понякога сме най-зли с онези, които са ни най-близки, които правят най-много за нас и които
– в по-разумните си периоди – обичаме най-много. Ела Уилър Уилкокс пише:

„Разбрах една голяма истина, когато пътувах на Запад.Единствените хора, които истински раняваме, са тези, които най-много обичаме.
Ласкаем беглите познати, любезни сме с временния гост, а без замисляне нанасяме удар на любимия човек.“

Един друг поет изразява това така: „Ние имаме поздрав за чуждия, усмивка за госта, а за своите често имаме само горчива дума, въпреки че най-много
обичаме своите.“

„Много е лесно да си вярващ в църквата или да си вярващ на молитвеното събрание, или да си вярващ в делото на Господа; съвсем друго е да си вярващ в
ежедневието си. Да показваш благочестие към домашните си е един от жизненоважните елементи на християнството, но за съжаление и един от най-редките.
Не е необичайно християните да „вършат правдата си пред хората, за да ги виждат“, а да се провалят в благочестието спрямо собствения си дом. Аз познавам
един човек, който на седмичното молитвено събрание прави дълбоко впечатление на всички със силните си молитви и настойчиво поучение; но когато се
връща вкъщи след молитвеното събрание, е толкова раздразнителен и сърдит, че жена му и децата му не смеят да кажат дума в негово присъствие.“
Самуел Джонсън (1709–1784, прочут английски есеист и лексикограф) казва: „Всяко същество си отмъщава за болките си на онези, които случайно са около
него.“ Човек трябва да противостои на тази естествена склонност.

Това, което представляваме вкъщи, е по-ясно свидетелство за нашия християнски характер, отколкото това, което представяме пред обществеността.



Есето е от сборника с четива за всеки ден "Светлина по пътя", автор Уилям Макдоналд